📊 Отдел „Анализи и Прогнози"

Анализи, които за съжаление се сбъдват
← Обратно към КУР

Архив на отдела

Политически анализи от недрата на Комисията за Управление на Разочарованието

Ниво на достъп: За граждани с мисловен ресурс
ДОСИЕ№5
Май 2026 • Вътрешна критика
Защо приоритизирам критиката към ППДБ
Не критикувам всички по равно и това не е пропуск, а напълно съзнателен избор. От критиката има смисъл само там, където е имало претенция за стандарт.
▼
Коментар на Ирина Драголова

Ирина, разбирам, че разочаровам очакването за балансирано разпределение на възмущението. Факт е, че не критикувам всички по равно. Държа да стане ясно, че това не е пропуск, а напълно съзнателен избор. Причината за мен е проста — от критиката има смисъл само там, където е имало претенция за стандарт. Не намирам смисъл да изисквам морал от циника, нито експертиза от човек, който никога не е твърдял, че я притежава и за мен това не е двоен стандарт, а елементарна логика.

Пеевски не лъже никого за естеството на системата си. Той не води сложна игра на преструвки. Там никой не очаква нито мисъл, нито експертиза. Очаква се изпълнение и това е пределно честно в своята… безцеремонност. Неговият електорат го знае, всички останали го знаят. Ако са склонни да участват в подобна организация, правят го съзнателно.

ГЕРБ от години функционират като административно-политическа екосистема, в която лоялността е валутата. Те са като стар, добре смазан механизъм. Калинки, малинки, цяла ботаническа градина, но никой не се прави на изненадан. Електоратът е стабилен, „трудоустроен", както се казва, и взаимното разбиране е кристално ясно — ти гласуваш, системата се грижи за теб. Няма излишни илюзии, няма разочарования. Ефективно е, ако не друго. Отново… всички знаем, взимаме информирано решение дали да играем на това.

За „Възраждане", „МЕЧ", „Величие" и ИТН дори е неудобно да говорим в класически политически смисъл. При тях сме в сферата на липсата на интелектуална хигиена и базовите страхове. Там очакванията за компетентност или последователност са практически нулеви.

БСП… както се казва, на умряло куче нож не се вади. Няма какво да добавя.

Радев е интересният случай. Към момента е внимателен, премерен, почти стерилен в изказа си. Разтворил е ветрилото и доста хора могат да се припознаят там. Говори технократски, без да допуска фрапантни грешки. Засега играе шах, докато всички около него играят табла. Ще го мислим, когато слезе от дъската и започне да носи реална отговорност.

Заради гореизброеното фокусът ми пада върху ППДБ. Те поискаха доверието на мислещите хора. Те заявиха, че са алтернатива не просто като лица, а като модел. Те обещаха различен стандарт в подбора, в поведението, в отговорността. Те се позиционираха като антисистема, като носители на морала, като обратното на всичко изброено по-горе. Именно затова разочарованието е качествено различно и не е просто несъгласие, а усещане за предателство.

Когато започнеш да възпроизвеждаш същите кадрови практики, същите зависимости и същите механизми, които преди това си критикувал, но ги опаковаш в по-модерен език, проблемът става по-дълбок, не по-малък. За мен това е значително по-опасно. Хората губят способността си да разграничават автентичната промяна от добре комуникираната имитация. Възниква цинизъм, апатия и в крайна сметка… отказ от участие.

Още по-страшното е, че когато тази разлика бъде посочена, реакцията им не е корекция, а защита. Не диалог, а обяснение защо „всъщност не е проблем". Виждаме нагледно как една политическа общност се затваря в собствената си правота и отказва да чува външна критика, като преминава от демократичен субект към идеологически балон.

Така че не, това не е „нарочване". Това е приоритизиране на критиката там, където тя може би има шанс да доведе до реална промяна. Всичко останало би било удобно разпиляване на възмущение — равномерно и напълно безполезно. Опасявам се, че загубихме и последната алтернатива. Това което виждам е как хора се отказват изцяло да мислят за политика. Отдръпват се. Спират да вярват, че има смисъл да изискват повече. Виждаме как се заражда най-удобната форма на управление, която не се случва чрез страх или чрез сила, а чрез пълна апатия.

Все по-близо сме до момента, в който „различните" ще престанат да бъдат различни и никой вече няма да вярва, че изобщо е възможно да има такива.

Мненията в тази публикация са лични и не отразяват официалната позиция на КУР, която, както е известно, не притежава позиция по нищо.
ДОСИЕ№4
Април 2026 • Сравнителен анализ
България не е Унгария — и „унгарският сценарий" няма да се случи тук
България и Унгария не са две версии на една и съща история. Те са два различни модела на деформация на системата и техните кризи не могат да имат еднакви решения.
▼
Празнуване в Будапеща след изборите

Скъпи приятели, може ли да поемем дъх и да отбележим един неприятен факт: България не е Унгария и това няма да се промени, независимо колко пъти бъде превърнато в лозунг в нашата реалност на предизборна кампания.

Ето, часове след изборното поражение на Виктор Орбан, в българското публично пространство започна да се оформя познат интелектуален рефлекс, който се проявява винаги, когато някъде в Европа се случи нещо драматично и политически instagramable. Съвсем закономерно, още преди да е приключил анализа на случилото се в самата Унгария, по нашите фейсбук ширини вече започна изграждането на удобния български разказ, че ако унгарците са успели да „свалят системата", значи и ние сме на една мобилизация разстояние от същото.

Нека повторим отново и вникнем в същността: България и Унгария не са две версии на една и съща история, които просто се развиват с различно темпо. Те са два различни модела на деформация на системата и именно защото са различни модели, техните кризи не могат да имат еднакви решения.

Малко суха информация: През последните над 15 години Унгария функционираше като класически пример за концентрирана политическа система, в която една партия и един лидер успяват да превърнат изборната демокрация в инструмент за дългосрочно управление. Орбан не просто печелеше избори, той изграждаше среда, в която тези избори стават структурно предвидими. Унгарската система беше дълбоко проблематична от гледна точка на либералната демокрация, но притежаваше едно качество, което често се подценява в българския дебат — тя беше кохерентна. Имаше център, логика и отговорност, макар и силно концентрирана в едни ръце.

Именно тази консистентност направи възможен унгарския прелом. Когато обществото се насити, когато икономическите дефекти на системата започнат да надвишават нейните предимства, съществува ясно дефиниран обект на недоволство. Избирателят знае срещу какво гласува.

Обратно на унгарците, в България разполагаме с разпиляна власт, която не може да бъде свалена, защото не може да бъде локализирана. Ние никога не успяхме да изградим централизирана политическа система, затова разполагаме със сложна мрежа от припокриващи се влияния, в която властта не е концентрирана, а разпределена между различни „актьори" — партии, институции, икономически групи и фигури, които действат извън формалната политическа рамка.

В България няма еквивалент на орбановия център. Няма фигура или институция, която да носи цялата тежест на системата и съответно да може да бъде символично и политически свалена. Това не е признак на зрял плурализъм, както понякога се представя, а симптом на недоизградена държавност, в която отговорността се размива до степен на практическа неуловимост.

Точно тук аналогията с Унгария се разпада. За да приложим „унгарския прелом", трябва да има „унгарски тип система". България няма такава система. Тя има нещо по-устойчиво и много по-трудно за разбиване — мрежова структура, която абсорбира натиск, преразпределя влияния и оцелява чрез адаптация. Българинът е най-адаптивното животно на тази клета земя.

Един от любимите аргументи в подкрепа на унгарската аналогия е, че и двете държави страдат от високи нива на корупция. Това е вярно, но силно подвеждащо. В Унгария корупцията беше до голяма степен централизирана и свързана с политическата структура на режима. В България корупцията функционира като мрежа. Тя не зависи от един център, а от множество взаимосвързани „актьори". Това означава, че дори при смяна на правителство, системата не се разрушава, а се пренастройва.

Мадяр успя да бутне Орбан не защото беше просто „нов", а защото представлява нещо, което липсва в България — свръзка, мост, между различни социални и политически групи. Той не поиска от унгарците да променят идентичността си, за да подкрепят промяната. Предложи им да я запазят, но да сменят управлението. ППДБ и другите по-адекватни играчи у нас правят обратното — комуникират, че политическата промяна изисква предварителна културна трансформация на избирателя.

Мили другарчета, моля ви, осъзнайте, че България няма да се събуди една сутрин и да открие, че е „свалила системата". Не защото обществото не е достатъчно съзряло, а защото самата система не е организирана по начин, който позволява такъв тип събитие. Унгария показа как една прекалено концентрирана власт може да бъде разрушена. България показва как една разпиляна власт може да бъде практически неразрушима.

И понеже е кампания, чудя се дали да ви призова да гласувате… или да мислите.

Мненията в тази публикация са лични и не отразяват официалната позиция на КУР, която, както е известно, не притежава позиция по нищо.
ДОСИЕ№3
Април 2026 • Декларация
Не ви харесвам напълно безплатно
Не работя за никого в тази кампания. Нито тайно, нито явно, нито „по линия". Приемете реалността, че е напълно възможно някой просто да вижда и да казва неща без да му плащат за това.
▼
Не съм платен, мразя ви безплатно

Текстът е дълъг и изисква читателят да притежава поне минимален мисловен ресурс

НЕ РАБОТЯ ЗА НИКОГО В ТАЗИ КАМПАНИЯ. Нито тайно, нито явно, нито „по линия". Разбирам, че тази информация ви изглежда невероятно, но проблемът не е в мен, а в интелектуалния ви хоризонт, който очевидно не допуска съществуването на автономна мисъл. Излезте от силно опростения модел на реалността, в който всяка позиция трябва да бъде продукт на зависимост!

Огромна част от умно-красивия балон тук се е превърнал в публика, която не може да различи анализ от опорка, ако не ѝ бъде поднесен с етикетче. За вас, активисти на определени политически проекти, зад всяка критика трябва да има спонсор, задължително е всяка позиция да е от работодател и всяко изречение да върви с платежно нареждане.

Вникнете в простия факт, че не съм „на едните", защото критикувам „другите". Не съм и „на другите", защото отказвам да участвам в колективното самозалъгване на „едните". Просто прилагам елементарния принцип да търся отговорност там, където е поискана власт под претенция за стандарт и съответно има огромен потенциал за значима обществена щета при провал.

Държа и да стане ясно, че не разпределям възмущението си „по равно", макар да виждам как това ви създава огромен дискомфорт. Тук не е детска градина и не раздавам червени точки на всички участници, за да няма сърдити. Политическият анализ не е терапевтична услуга за наранени партийни чувства!

А сега, понеже явно има и любопитство какви точно са моите политически възгледи, нека ви разочаровам още малко:

Подкрепям легализация на леките наркотици и проституцията, не по идеологически, а по прагматични съображения. Подкрепям пълни граждански права за ЛГБТИ+ хора — за мен това е въпрос на правова държава. Смятам, че образованието и здравеопазването трябва да бъдат гарантирани и абсолютно безплатни до 18-годишна възраст. Подкрепям активна държавна роля в планирането на образователния прием. Подкрепям пълна, безкомпромисна дигитализация на администрацията. Подкрепям максимално либерализиран режим за малък и среден бизнес. Подкрепям зелени политики, но само когато са икономически издържани.

В геополитически план: Не поддържам романтични представи за нито един голям играч. ЕС демонстрира огромна и системна доза лицемерие, но остава най-работещата опция, с която разполагаме.

С други думи, драги читатели, ако търсите консистентна партийна линия, няма да я намерите тук. Ако търсите външен интерес… също. Вдигнете го малко това ниво де, почнете да мислите, не е трудно!!!

Приемете реалността, че е напълно възможно някой просто да вижда, да мисли и да казва неща, които не ви харесват… без да му плащат за това. Разбирам, че това ви дразни най-много, но НЕ ВИ ХАРЕСВАМ НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО!

Мненията в тази публикация са лични и не отразяват официалната позиция на КУР, която, както е известно, не притежава позиция по нищо.
ДОСИЕ№2
Април 2026 • Предизборен анализ
Неизбежната сглобка — или как „никога" означава „не веднага"
Единственото, което ни дели от официалното обявяване на коалиция, е въпросът на календара. Драмата не е дали ще седнат на една маса — това е вече решено.
▼
Радев, Василев, Мирчев

Кулминацията на кампанията дойде вчера с необходимата доза предсказуемост. Едните маршируваха по улиците в час пик, дисциплинирано възпроизвеждайки своята дългогодишна страст към създаване на гражданско неудобство като форма на себеизразяване. Другите, по-елегантно, консумираха култура в Арена 888, бившата „Армеец", онзи паметник на инфраструктурния оптимизъм на Бойко, който, ако имаше дарбата на политическото предвиждане, а той както знаем няма, вероятно щеше да я остави само на проект...

В крайна сметка, предполагам няма изненадани, Продължаваме Промяната — Да, България и Прогресивна България се оказаха в една и съща сюжетна линия. Не бързайте, все още не са се прегърнали публично, нека не забравяме, че българската политика държи на приличието... Но вратите са отворени, а указанията вече са раздадени.

Не си струва да се прави пълен анализ на думите на Радев, не защото няма какво да се каже, а защото същността се изчерпва в един ключов фрагмент: „Коалиция с ППДБ, които съсипаха Конституцията и се опитват да опорочат изборите, е нежелана от нашите поддръжници." Това изречение е малък шедьовър на политическата диалектика, като в себе си съдържа едновременно отрицание, критика, подготовка и прелюдия към сътрудничество.

Преведено от езика на политическата реторика на човешки: знаем, че няма да имаме мнозинство, знаем, че ще се коалираме, знаем, че не харесваме тези, с които ще се коалираме, знаем, че избирателите ни също не ги харесват и именно затова започваме да ги подготвяме отрано. Разбира се, всичко това ще бъде опаковано в най-устойчивия български политически наратив — в името на Клетата Майка България.

Признавам, че в момента, в който Радев изрече това, изпитах силен импулс и писах на мой познат от висшите среди на т.нар. умно-красиви, че вероятно ще пусна сълза, не от тъга, а от леко извратено удоволствие при мисълта, че ще им се наложи да си играят с Радев, който така усърдно плюят. По-късно обаче получих отговор и трябва да отбележа, неочаквано рационален. Българското общество трябвало да приеме, че коалициите са новото нормално. По принцип това е вярно. Плурализмът е белег на функционираща демокрация. Само че у нас няма функционираща демокрация, затова нашият плурализъм е по-скоро фрагментация, но не на различни идеи, а на вариации на едно и също политическо зло, които просто не могат да се разберат как да си разделят баницата без да си извадят по някое око.

Къде наоколо има работещ вариант на многопартийна система от която ние клетниците да почерпим опит? Норвегия. Норвегия има 9 партии в парламента. Девет. Избрани при 81% избирателна активност. Мултипартийна система, която не просто съществува, тя функционира болезнено добре.

Първо — безобразно добра институционална култура. Норвежката парламентарна система е изградена върху дълбоко вкоренено доверие в правилата на играта. Там коалициите не са „сглобки", а договорени управленски формати с ясни програми и публични споразумения.

Второ — негативен парламентаризъм. Правителството не трябва задължително да има активно мнозинство „за", достатъчно е да няма мнозинство „против". При тях системата буквално ги притиска да се разберат. При нас системата им позволява удобно да не го правят и дори да извличат дивиденти от това.

Трето и особено важно: политическа отговорност. Ако не съставиш правителство, това е почти непоправим репутационен удар. Партиите знаят, че избирателят наказва безотговорността, а не компромиса. Тук е мястото на народа — да наказваме жестоко всеки съгрешил, а не да му прощаваме.

Четвърто: ясно идеологическо разграничение. Девет партии не означава девет версии на едно и също. Означава реални различия.

Истинската разлика между България и Норвегия не е в броя партии, нито в културата на компромиса. Разликата е в това, че в Норвегия компромисът е инструмент за постигане на политики, а тук е инструмент за оцеляване на елити. Ние сме в „сглобка" от десетилетия, но не между партии, а между думи и действия, които никога не съвпадат.

Драмата не е дали Радев, Мирчев и Асен ще се „наложи" да седнат на една маса — това е вече решено. Драмата е дали обществото ще продължи да приема този цикъл като неизбежност. Докато избирателят се възмущава от „сглобките", но продължава да гласува за партии, които системно правят точно това, той не е жертва на системата. Той е нейният стабилизиращ фактор.

Предлагам, ако ще имаме коалиции, нека поне се научим да ги правим като норвежците, а не да бъдат „сглобки" на участници в мазни борби, в които всички се карат за награда, която вече са си разпределили зад кулисите…

Мненията в тази публикация са лични и не отразяват официалната позиция на КУР, която, както е известно, не притежава позиция по нищо.
ДОСИЕ№1
Април 2026 • Електорален анализ
Когато растеш по-бавно от средата — не растеш
ППДБ увеличават абсолютния си брой гласове, но изостават спрямо ръста на избирателната активност. Ерозия на относителния дял, казано с политологичен термин.
▼
Избирателна активност - exit poll данни

В следизборния ентусиазъм около резултатите на коалицията на Продължаваме Промяната и Да, България, умнокрасивитетът се опитва да наложи една особено удобна теза, че коалицията е „единствената, която увеличава подкрепата си". Това звучи добре, стои добре във Facebook статус и създава усещане за възход. Единственият проблем е, че при по-внимателен прочит на числата тезата започва да се разпада… направо си издиша като тях самите.

Да започнем от безспорното… да, Коалиция „Продължаваме Промяната — Демократична България" увеличават абсолютния си брой гласове, фактически от около 346 хил. през 2024 г. до приблизително 408 хил. през 2026 г. Юпииии!!! Браво! Машини! Ако спрем анализа тук, може спокойно да обявим „растеж" и да затворим темата. Така правят нашите приятели, защото това е много удобно, но не и коректно, мили мои.

Причината за липсата на истина в твърдението им за увеличената подкрепа е една малка, почти досадна подробност, че миналата неделя гласуваха значително повече хора. Активността скача от около 39% през 24-та до приблизително 50%, което е ръст от близо 25–30%. Политическото „игрище" внезапно се разширява. Точно тук идва въпросът, който в сериозния анализ винаги стои на първо място, но в фейсбук реториката често мистериозно изчезва — кой печели от новите гласуващи? Отговорът, колкото и да е неудобен за умно-красивите, е ясен: не ППДБ.

Нека преведем това на езика на числата. Ако коалицията просто беше запазила позицията си в рамките на разширения електорат, резултатът ѝ трябваше да бъде около 440–450 хил. гласа. Реалният резултат е приблизително 408 хил. Тоест, не просто нямаме растеж, направо имаме дефицит от порядъка на 30–40 хил. гласа спрямо нивото, необходимо дори само за запазване на резултата.

И за да схванете, ще ви дам пример с живия живот: „увеличаването на подкрепата" на ППДБ прилича на онзи тип аргумент, при който човек се хвали, че е станал по-богат, защото заплатата му е нараснала, докато инфлацията е направила всичко около него по-скъпо. Формално вярно. Съдържателно — със сигурност не.

В политологията това явление има доста по-малко вдъхновяващо име — вика му се „ерозия на относителния дял", в социологията е relative underperformance. В условия на растяща активност, абсолютните числа са вторични. Истинската мярка за политическо влияние е относителната позиция в рамките на целия електорат. Ако тя се влошава, говорим не за растеж, а за загуба на влияние, независимо колко добре звучат суровите числа.

В крайна сметка картината е проста, макар и не толкова удобна: ППДБ увеличават абсолютния си брой гласове, но изостават спрямо ръста на избирателната активност. Това означава едно и само едно — намаляване на относителната им тежест в системата. Или казано още по-просто, когато растеш по-бавно от средата около теб, не растеш. Губиш позиция, просто с по-добър PR в социалните мрежи.

Мненията в тази публикация са лични и не отразяват официалната позиция на КУР, която, както е известно, не притежава позиция по нищо.